Опитвам се да реша, коя снимка да принтирам на канава за подарък на Чандра, по случай сватбата му и не мога. Забелязах, че в едно нещо индийците не са никак добри, а то е да вземат самостоятелни решения. Ти ги питаш нещо, а те с нищо не ти помагат. Клатят глава по техния традиционен начин и казват „Хаа, всичките са хубави, която ти си решиш.” Накрая се спрях на тази с гербера и капката, която така или иначе е една от най-добрите ми снимки. Същата тази снимка, се случи така, че я продадох тук в Индия на дигитална агенция още преди няколко месеца. Миналия ден открих, посредством агента, на който я продадох, че в момента снимката се продава на сателитния пакет на компанията AirTel. Ето и една много некачествена снимка на самата кутия, снимана от агента ми Сайед Усман.
Ходихме на вечеря у един от колегите ни, Абилаш. Натоварихме се в колата, която беше предоставена на наше разположение от компанията. Предварително бях купила 1 кг. сладки, включващ джалеби, гулаб джамун, ладду, както и един огромен букет от големи и пъстри гладиоли. (За справка, 1 гладиол струва 9 рупии = 0.29 лв. И това е без пазаренето, за което мога да напиша отделна книга!)
Аби е от Керала, който е щат в Индия, разположен в най-югозападната част на страната и граничещ с Карнатака където се намираме в момента. Площта му е близо 38 863 км², a населението 31 838 619 души. Керала е сред най-развитите в стопанско и инфраструктурно отношение щати на Индия. Икономиката му се базира на силно развития туризъм и специфичното земеделие. Всеки казва, че Керала е едно от най-красивите кътчета на Индия и с удоволствие бих отишла да го видя, но може би не и този път.
В близост до блока на Аби имаше джамия и понеже преди няколко дни започна мюсюлманския рамазан в нагорещения въздух се носеше пеенето на имама, идващо от високоговорителите и огласящо целия квартал. За тези, които не са запознати рамазан е деветият месец по ислямския календар (хиджра). Според петте стълба в исляма, по време на свещения месец Рамазан правоверните мюсюлмани спазват пост през светлата част на денонощието. Разрешено е на мюсюлманите да ядат, след като "белият нит едва се отличава от черния", като спазват умереност в храненето. От поста се освобождават болните, децата, бременните жени и жените във време на менструация, а също така и военните по време на поход. Освободени са и всички останали, които по една или друга причина не могат да го спазват (поради пътуване или друго), но с уговорката при първа възможност да го компенсират с друго постене. След постите по време на Рамазан следва празникът Шекер байрам.
Вратите на терасите и входната врата на апаратамента бяха отворени, а вместо лампи в средата на всеки таван се въртяха вентилатори с перки. Малко гущерче се беше залепило близо до лампата на стената. Беше към 8:30 вечерта и нощта бавно се разстилаще, небето бе обгърнато от рехави облаци, а луната почти пълна допълваше като пикантна подправка цялата тази екзотична атмосфера. Изведнъж всичко това ме обгърна и ме завладя, почувствах се като в приказка на Шехерезада. До този миг не го бях усетила така реално и обсебващо, чуждоземно, топло и толкова реално, че все едно вземах участие във филм за Близкия изток!
Вечерята разбира се, беше невероятна. От предварително приготвена смес (накиснат ориз, урид дал и семена на сминдух) Кавида (съпругата на Аби) започна да приготвя паниярам (Paniyaram) - толкова вкусни, че им загубих броя по едно време. Обещаха ми да ми набавят съда, в който се приготвят топчетата. Имаше гоби (ама разбира се ;)), дал, пиле, няколко вида зеленчуково къри, както и идли и паратха.
Паратата е другата магия на Индия. Досущ прилича на вид и вкус на нашенска баничка само дето няма сирене вътре. Изключително вкусна когато е топла и доста калорична, разбира се. С Пламен бяхме решили да не му мислим за калориите докато сме в Индия, защото това би било равностойно да си развалим доста пътуването, както и съпровождащото го въодушевено настроение. (Ха-ха!)
Ето снимка и на паниярам:
Поприказвахме си след вечеря. Токът спира само около 3 пъти, като единия път не успяха да пуснат генератора и се наложи да ползваме една специална халогенна лампа, която придаде на цялата обстановка още по-задушевна атмосфера. Истината е, че независимо от липсата на стерилната чистота, спирането на тока и другите неща, които ни лишаваха от нещата, с които на практика бяхме свикнали, се чувствах перфекто. Като в мой си измислен рай - Индия такава, каквато винаги съм си я представяла и мечтала да видя. Сред приятели и хора, които дават всичко от себе си, за да те накарат да се почувстваш добре дошъл и като у дома си. Чувство, до което така и не успях да се доближа никъде за последните 6 години. Но, както и да е, това е друга тема.
Рамеш ни чакаше пред кооперацията, готов да ни откара обратно в хотела. Какво ли не направихме, за да го накараме да се качи с нас на вечеря, не и не! Не било редно, бил на работа, с униформата и точка. По едно време вече се отказах да го водя този спор, защото се улових че го правя за четвърти път и то без никаква надежда за положителен резултат.
No comments:
Post a Comment