Мобилния ми телефон иззвъня няколко минути след като бяхме легнали (или поне аз останах с това чувство ☺). Взех си студен душ и се запътихме към офиса. Впоследствие разбрах, че топлата вода се пуска със специално копче, до това за осветлението, ама в началото кой да обърне внимание.
ОФИСА. Решихме, както ни посъветва Джон Юинг, нашия мениджър, да не ползваме Рамеш всеки ден. Проблема с него, както обясни Джон, беше в това, че той работи за компания, която го кара да работи по над 12 часа на ден. Млад мъж с младо семейство, две деца и нула време за тях. Затова решихме, че така и така беше станал в 2 ч. през нощта, за да ни посрещне, ще го освободим за целия ден в петък и събота, а ще се уговорим с него за неделя, тъй като бяхме решили да посетим Майсор и намиращия се дворец там. Поради тази причина първия ден, а както впоследствие решихме и всеки следващ, ходихме пеш до офиса. Офиса ни се намира точно на 10-15 мин. разходка от хотела. Как да го опиша... значи излизаш от хотела, където по протежението на целия път се простира една огромна конструкция на бъдещото наземно метро, бетонни колони, между които се врат всякакъв вид превозни средства и във всички посоки.
Огромно впечатление прави прахта и мърсотията. На практика всички тротоари са засипани с прах и всякакъв друг вид отпадъчен материал, било то от строеж или обикновен боклук. На около 20 метра топлината те обгъща и завладява отвсякъде. Усещаш как барички вода започват да се стичат от врата по посока на гърба и след не повече от 5 мин си почти мокър с изключение на краката, които са вече черни от прахоляка по земята. Аз лично си бях взела 2 чифта сандали и един чифт нови Converse - тип обувка, но които така и не се реших да обуя. Т.е. добре, че имах джапанките под ръка!
Естествено не успяхме да открием офиса от първия път и се наложи да звъннем на Сийма, която прати Кишор и Чандракант да ни пресрещнат. Дойдоха тъкмо на време, щото се бяхме замотали вече по улицата и се чудехме какво да правим. ☺
Офиса е разположен на два етажа. Всички скочиха на крака да ни посрещнат. Това е толкова характерно за индийците. Приветливи, усмихнати и много гостоприемни, независимо от случая. Запознах се с много хора на повечето, от които не запомних имената, разбира се. Визуално разпознах Фани Кумар, защото предварително си бяхме разменили по няколко туита свързани с фотография. Бях му взела една от книгите си за подарък, защото усещах жаждата му да се учи. Кишор Рават играе ролята на шеф на офиса. Сийма (мениджър човешки ресурси), която вече беше успяла да ни покани на парти, по случай първия рожден ден на дъщеричката си. Лиджо, който щеше да замества Тревър, момчето от съпорта, който напусна преди няколко седмици. Целия екип на Пламен: Абилаш, Чандра, Киран и Раджеш.
Направи ми впечатление, че всеки етаж си има пазач на входа, който също така е отговорен за отварянето и затварянето на вратата, както и една жена, която седеше на външните стълби през времето, през което не чистеше и търкаше навсякъде из офиса. Всеки път, когато някой влизаше в тоалетната, тя скачаше след него и започваше да проверява – дали има достатъчно тоалетна хартия (нещо необичайно за тоалетните в Индия), сапун и като цяло дали е чисто. Също така един човек, който беше нещо като офис момче за всичко. Наливаше на всеки бутилките с минерална вода от машината и ги оставяше по бюрата им. Ходеше където го пратят и доставяше всичко, което му се поръча. Йерархията в обществото тук е много ясно разграничена и всеки си знае мястото и има определени задължения. В началото ми ставаше много неудобно, когато се обръщат към мен с: „Ма’ам” или момчето, което отваря вратата на ресторанта да ми козирува. Не съм свикнала никой да ми мие чашата за чай или обира остатъците от закуската. И въпреки всичко това, е строго препоръчително да не възразяваш, защото ако те видят да си чистиш сам най-вероятно човека отговорен за това ще бъде уволнен. Така че, моят избор беше пределно и ясно очертан още в началото. Някой беше казал, че за да се насладиш на Индия изцяло, трябва да й се отдадеш напълно, без много разсъждения и възражения. Да се опиташ да спреш постоянните сравнения и да се пуснеш по течението. Мисля, че за няколко дни прекарани тук, вече съм успяла поне на половина да го постигна. Може би все още ме дразнят огромните нафталинови топчета във всяка мивка, лошата хигиена, както и мърсотията и прахта по улиците, но това е част от истинската Индия, която я формира такава каквато е - колоритна, шумна, пренаселена. Бедна, а в същото време страшно богата на култура, традиции, семейни отношения и дълбоки взаимоотношения между хората. Въпреки всичкия шум и навалица, мърсотия и прахоляк, прекаленото много хора, постоянното свирене на колите по улицата, от много години насам не съм се чувствала така вътрешно спокойна и в мир със себе си.
Прибрахме се в хотела след вечеря, взехме си по един бърз душ (тук ако не се къпеш поне два пъти на ден не се чувстваш човек!) и се запътихме навън за вечеря. По пътя се отбихме да разгледаме внушителната статуя на Шива в храма Шив Мандир в Бангалор. Беше вечер и всичко изглеждаше още по-внушително. Трябваше да пуснем по една паричка във 108 медни съда и да произнесем името на Шива по различен начин. Минавахме през тесни тунелчета, изпълнение с миризмата на свещи, за да успеем най-накрая да се доберем пред най-значимата част от храма, а именно - статуята на Лорд Шива. Висока 65 фута (приблизително около 19.81 м.), статуята представлява Бог Шива, който е седнал в поза падмашан (т.н. лотус). Това е най-високата статуя на бога в цяла Индия. Изкуственото изображение на планина зад статуята е изградено така, че да символизира връх Кайлаш. Кайлаш (на санскрит: Кайлаша парвата) е връх с надморска височина 6638 м в планините Гангдисе, които съставляват част от веригата на Хималаите в Тибет, източник на едни от най-дългите реки на Азия: Инд, Брахмапутра, Сутледж и Карнали и се счита за свещено място от четири религии: индуизма, будизма, джайнизма и местната тибетска религия бон. В индуизма се вярва, че Кайлаш е жилището на бог Шива. До момента никой не се е опитвал да се изкачи на Кайлаш в почит към индуистките и будистките вярвания. По планината зад Шива в преплетени ивици тече река Ганг, а той изглежда величествен и могъщ, особено когато е осветен вечер и дава на посетителите много ясна представа за баснословната легенда, която е свързана с митологията на индусите.
Ресторантът! се казваше Тандур Индия и там за пръв път в живота си успях да отдам пълна чест и почит на карфиола като зеленчук. Маринован със сметана с масала и печен на шиш във глинената печка.
Всичко започваше да се размазва пред очите ни от умора. Имахме само 2 часа почивка за последните 30 часа и затова решихме да се приберем в хотела и да се наспим.
No comments:
Post a Comment