ИНДИЯ ВЪВ ФАКТИ.

ИНДИЯ. В Индия кравата е свещено животно. В индийската култура, когато влизате в нечий дом трябва да се събуете. Когато поздравяте някой по-възрастен, събирате дланите си една до друга, после коленичите и докосвате краката му с пръсти - така демонстрирате, че сте вървели по-малко километри от него. Когато седнете на масата с индийци, трябва да си сипете само това, което ще изядете - не обиждайте домакина, оставяйки нещо в чинията. Повечето индийци практикуват йога и вярват в прераждането.

Населението на страната възлиза на 1,112 милиарда души и така Индия се нарежда на второ място, след Китай, по население в световен мащаб. Гъстотата на населението е 329 души на кв.км. Ръстът на населението намалява леко в последните няколко десетилетия и в момента възлиза на 1,4% годишно, което съответства на 15 милиона души на година. Според проучвания и прогнози на ООН през 2045 г. Индия ще е най-многолюдната страна на Земята. Ръстът на населението се дължи не само на високата раждаемост, но и на спадащата смъртност.

Според преброяване от 2001 година, 80,5% от населението изповядва индуизма. Втората най-разпространена религия е ислямът, основна за 13,4% от населението, християнството (2,3%), сикхизмът (1,9%), будизмът (0,8%), и други религии (1,1%). Въпреки, че съставя сравнително малък процент от общото население, мюсюлманската общност на Индия е третата най-многобройна в света.

ВИДЕО.

Возене на Авто-Рикша:



Трафика на 100ft Road:



Пред Офиса, рано сутрин (9:30am)



Декориране на ръце с къна:



Трафика рано сутрин в Индиранагар:

СНИМКИ.

ПЕТЪК 20/08.

ПЕТЪК. От вчера сме в Англия. През целия път и откакто сме си дошли у дома се чувствам адски студено и носталгично. Иска ми се да вярвам, че причината е Jet Lag-а, но имам усещането, че оставих парченце от сърцето си в Индия и това ме прави тъжна. Мария също много ми липсва.. Знам, че това чувство ще премине и че скоро ще се върнем в нормалния ритъм на живот, още повече, че ни предстои пътуване до България следващата седмица. И въпреки всичко... остава надеждата, че някой ден ще се върнем на Индийския субконтинент и ще имаме отново невероятни изживявания и спомени. Ще видим наново приятелите, които оставихме там и ще се докоснем пак до дълбоката култура и прекрасните архитектурни забележителности на това така далечно и екзотично място, което промени представите ни за живота дълбоко, и завинаги.

СРЯДА 18/08.

СРЯДА. Последният ни ден в Индия. Багажът вече е стегнат, куфарите пълни със спомени и подаръци. Сърцето раздвоено, половината, натежало от мъка за Мария, другата половина - унила заради факта, че трябва да си тръгна от тази колоритна и наситена с разнообразие страна, от щастието и спокойстието, което не бях изпитвала от много време насам. И неизменният въпрос в главата ми - дали отново ще видя кокосовите палми и полетата със захарна тръстика, мръсните храмове, пред които бременни маймуни си хапват царевица на кочан или дебилните крави и телета, за които забързания ритъм на града няма никакво значение. Свиренето на клаксоните и задръстванията, босите хора по улицата, препасаните през кръста само с една бяла кърпа мъже, перящите жени на тротоара пред строежите, където многожество бездомни семейства успяват да си намерят временен подслон. Мърсотията и скъпите коли и джипове, огромните билбордове и светещите реклами. Скъпите и луксозни магазини намиращи се в съседство с изключително бедни дюкянчета, от които носещата се миризма те удря изневиделица и те кара да забързаш крачка. Безбройните сергии отрупани с цветя и невероятния аромат идващ от жасминовите гирлянди. Навалицата по улиците и напук на всичко това усещането, че времето около мен е спряло и тече в друг ритъм.

ВТОРНИК 17/08.

ВТОРНИК. Дните ми вече се сливат, не помня определени неща кога точно са се случили. И нещо друго - свикнах с всичко тук. Чувствам се почти като у дома си.

Снощи ходихме пак на кино. Три пъти за две седмици откакто сме тук. Всичко е толкова евтино, сравнено с Англия, че си струва да изгледаш всички нови филми. Гледахме Inception, аз за втори път. В киното ми направиха впечатление две неща: първо, без значение колко дълъг е филма, има пауза от 15 минути по средата. За храна или тоалетна, избора си е ваш. Другото нещо, което, като че ли по-скоро би трабвало да ме учудва, ако не се случваше, е как индийците слагат ”масала” на всичко, което става за ядене. Сладка царевица на зърна в пластмасова чашка, например. Най-леко овкусения вариант беше – сол, масло и сок от лайм. Следваха още няколко варианта с масала и подлютено с чили на прах. „Масала” е термин, който индийците използват за смес от различни подправки. Масалата може да бъде или комбинация от сухи (и обикновено печени и смляни) подправки, или паста (като т.нар. виндалу масала) направена от смесица от подправки и други компоненти като чесън, лук и джинджифил. Масалата се използва масово в индийската кухня за придаване на пикантност и вкус на храната. А киното може би беше най-голямото, в което съм била до сега, а и на-удобното (столовете бяха някакъв среден вариант между разтегаеми и люлеещи се). Предните два филма, които гледахме бяха Salt (Анджелина Джоли) и The Expendables (новия филм на Силвестър Сталоун). Неописуеми са виковете и овациите при появяването на всеки един от актьорите. Крясъци и радостни овации! Имах усещането, че се намирам на средата на стадион, заобиколена от местния фен клуб.

Днес със Сийма ходихме до един базар, където ми изрисуваха ръцете с къна. Мехенди, или хенна, както го наричат е поставянето на хенна (къна) като временна форма на декориране на кожата в Индия и Пакистан, а както и сред емигрантските общности от тези региони. Мехенди става много популярно в западната култура късно през 90-те, където понякога се наричат хена татуировки. Хенна обикновено се поставя по време на специални празненстава като сватба или фестивали. Обикновено се рисува на дланите и краката, където цвета ще бъде по тъмен, защото кожата там съдържа по-големи количества кератин, който се свързва с оцветителите съдържащи се в къната. В миналото хенната се е използвала само за декорирането на булки.

Понятието „татуировка с хенна” не е правилно, защото татуировките се дефинират като перманентно хирургическо вливане на пигменти под кожата, обратно на пигментите, които са на повърхността, какъвто е и случая с къната.

Повече заради желанието хенна да изглежда като нормална черна татоировка, много хора прибавят синтетично багрилно вещество, наречено dye p-Phenylenediamine (PPD), за да й придадат черен цвят. PPD е изключително вредно за кожата вещество и може да причини тежки алергични реакции, в резултат на които се достига до доживотни травми или смърт. Alata (Mahur) е боя която се извлича от цветя и в миналото е използвана за боядисване на краката на булките в някои региони на Индия, и все още се използва в Бенгал.

Цялата процедура трае около 30 до 50 мин, в зависимост от това колко е бърз този, който рисува и разбира се, знае какво прави. Седнахме в някакво коридорче, намазаха ми ръцете с много ароматно олио, специално за мехенди и се започна. Едни завранкулки, едни чудеса. Правили са ми мехени и преди, та бях добре подготвена какво да очаквам. Най-неудобната част следва след приключване на рисуването. Съхненето трае от 2 до 6 часа, през което време къната не бива да се отлепва, както и последващите 4-6 часа, през които пък не бива да си миеш ръцете. След това цветът започва да избива в следващите 24 до 72 часа в наситено тъмно червено до кафяво.



Моята изби в много наситен цвят. Мисля, че впечалих повечето от колегите тук. Още повече заради поверието, че колкото по наситено избие цветът, толкова повече жената (ако е омъжена) обича съпруга си. След 7 годишен брак, сигурно им се струва странно, ха-ха!



Вечерта всички бяхме поканени на гости у Киран. Киран Кумар е тестерът в екипа ни. Много свенлив и кротък човек, умен и страшно забавен. Повечето хора биха ме контрирали, как може някой, който е свенлив да бъде забавен, но е истина, напълно е възможно. Само, ако го видите как се пали за политика и спори за т.нар. „най-сладък език” – разбира се Телугу, ще ви стане пределно ясно, че е възможно. В семейството му само той работи и се грижи за съпругата си, малкото си момченце (Снехин) и родителите си. Всички живеят в апартамент с две спални, хол и много малка кухня. Въпреки това, намери сили да ни покани и за него беше голяма чест да му отидем на гости и да ядем гозбите, сготвени от жена му. Толкова малко, в същото време адски много и дадено от сърце! Сблъсъкът с всичко това, с тази част от културата на индиеца, ме накара да осъзная, колко много те влагат в семейството, в това да са заедно и да се грижат един за друг. Всеки си знае мястото и задълженията. Един готви и пазарува, друг носи парите в къщи, трети прави така важните за тях пуджа (молитвени ритуали). Йерархията в семейството е ясно очертана и стриктно се спазва, а това прави всички щастливи и доволни. Знам, че повечето от нас не биха го разбрали и приели, особено факта с договорените бракове, но аз лично осъзнах, че има и друга страна и че не бива да бъдем тесногръди спрямо дълбоките и вкоренени традиции на останалите, само защото са по-различни от нашите собствени и ние не бихме го направили.

ПОНЕДЕЛНИК 16/08 .

ПОНЕДЕЛНИК. Съботата и неделята минаха като сън. Това, което най-добре си спомням е магазини, магазини и пак магазини. Събота следобяд и вечерта прекарахме със сестрата и зетят на Шрини - КейПи и Раму. Има нещо много дълбоко вкоренено в културата на индиеца и то е невероятно доброто отношение към гостите. Въпреки, че ние не бяхме официално техни гости, те приеха присърце всичко и като цяло се чувстваха горди с това. На моменти дори ми ставаше адски неудобно. Нямах възможност да снимам, защотото всичко се разигра прекалено светкавично, но факта как Чандру и Раму скочиха за сметката в ресторанта - просто не е за вярване!

Посетихме много хубав афгански ресторант – Самаркханд. Мястото е доста атрактивно и едно от най-изисканите в града. Всички сервитьори бяха облечени в черно, със стари, традиционни афганистански носии. Стените бяха изрисувани със сцени от тяхната епопея, на мен лично ми приличаше на плевенската (ха-ха). Менюто за храната изглеждаше като истински вестник, а менюто за напитките беше изрисувано със златно върху една бутилка, която стоеше на средата на всяка маса. За храната сигурно е излишно да обяснявам - колко вкусна беше. Месата, печени в тандур, бяха покрити тук-там със сребърно фолио, което се нарича варк. Варкът е 100% сребро, което е ядливо, при все че е безвкусно и се използва предимно за гарниране на сладки в Индия, а както се оказа и на месо, и всякаква друга храна, включително биида (beeda) или т.н. паан (paan), което се консумира на края за подобряване на храносмилането и освежаване на устата. Ядохме невероятно вкусна кафява леща, готвена на много бавен огън и дум бирияни, което просто се топеше в устата. Чудо е как след подобни вечери човек изобщо може да огладнее. Храната е пикантна и ароматна, и в огромни количества! Имаше много групи от чужденци, беше пренаселено и адски учудващо, че без резервация успяхме да си намерим места. За това също отсъдих на излизане по тълпите хора, чакащи отвън, някой стоящи на столове и поръчващи си храна още преди да влязат в ресторанта.

Commercial street, Bangalore – Търговската улица, Бангалор. Сребро, дрехи, коприна…, много хора, малки тесни магазинчета, обсипани със стока. Любезни продавачи, които се опитват да извлекат максимална печалба, а в същото време, опитващи се да оставят у теб впечатлението, че си си купил нещо много изгодно. Пазаренето. Ох, това пазарене... 1 гердан = 50 рупии (1.63 лв.) 3 гердана = 150, с пазаренето 120 + 2 гривни отгоре. Сребърна огърлица с тюркоаз + чифт обеци = Rs. 12 000. Кришнаприя хваща гердана и казва на продавача: „Сега, ти няма да ми казваш колко струва това. Аз ще ти кажа!“ И се започва 6500 - 12000, 6500 - 10500, 6700 - 9000, 7000 - 8000, 7000 - 7000 и сделката е сключена! А между спора се вмъкват фрази от рода на, колко редовна клиентка съм ти и как той имал да храни много деца и болна жена. А аз стоя и се червя отстрани, защото в Англия всяка стока си има етикет и като не ти изнася си тръгваш от магазина, а тук за всичко трябва да питаш и веднага след това се почва целия този панаир. Мария също се сдоби със 4 различни тоалета. Една прелестна традиционна рокля с много камъчета, коприна и плюш в бяло, розово и бледо зелено; също така невероятно красива рокля от шифон, както и с два традиционни тоалета вклюващи курта (дълга блуза), салвар (шалвари) и дупата (шал). Традиционните дрехи не са от най-евтините на търговската улица, но предполагам, че тъй като в нито една друга държава не могат да се купят такива, а самото качество + вложените материали, както и труда си струват всяка стотинка. Една от роклите струваше Rs. 2700 = 88 лв. или 37 GBP (за справка Rs. 1 = 0.032 лв.)

Шопинг моловете вече са друга история. Евтиния до където ти стигне погледа. Маркови дрехи намалени на 50%. Дънки Levi’s и Lee за по Rs. 1000, блузи и шалове... Лично аз се притеснявам, че багажът ми може би ще бъде над лимита, но просто не можах да се удържа! А искам още толкова много неща да си взема!

В неделя сутринта се разходихме до близкото Costa Café, което се оказа на 10 минутна разходка от хотела. Естествено, не бяха и чували за безкофеиново кафе. После минахме през така горещо преоръчвания от всички магазин ‚fabindia’. Да, наистина има страхотни неща, а Пламен се сдоби с традиционна индийска риза (курта).

ПЕТЪК 13/08.

ПЕТЪК. Станах рано с болки в гърлото. Не можах да разбера дали съм настинала от постоянната жега, влагата и потенето, комбинирани със студения въздух на климатика в колата, офиса и хотела или просто е инфекция, за която казват, че е нормално да се получи поради климата и бактериалната среда. Взех си 2 нурофена и бонбони холс за смучене. На вън ръмеше ситен дъждец - ситни капки вода за който оставах с чувството, че дори не стигат до земята. Купихме си по една кофичка кисело мляко, за което мога да напиша цяла страница - колко е вкусно. Ние българите се гордеем с киселото си мляко, но честно ви казвам това беше достойно да се съревновава и най-вкусното мляко което съм яла у нас.

На обяд ходихме на китайски ресторант. Както може би всеки би се досетил, китайската храна в Индия няма нищо общо с китайската храна в България или Обединеното Кралство. Много по-пикантна и разнообразна, наситена с вкус. Мисля, че опитахме над 10 вида ястия, кое от кое по-вкусно. Аз гласувам максимума точки на едно сладко-люто хрупкаво пиле, както и на панирани зеленчуци в сладко-кисел сос. Всъщност аз си признавам, че по принцип не обичам китайска храна и нямам богати познания за тяхната кухня. Дори десертите се отличаваха доста от представите и очакванията ми. Нещо, което на мен много ми хареса, приличаше на кора за баница с пълнеж от кокосови стърготини, пържено и доста сладко. А върхът на всичко накрая беше поднасянето на пакетирани една по една, ароматизирани с мента клечки за зъби. Обяд, който ще помня за дълго време.

Днес с Пламен ще бъдем почетно жури на състезание – игра, организирана за хората от офиса. Поводът е деня на независимостта на Индия. На 15 август 1947 година Индия получава своята независимост, но от нея са отделени населените с мюсюлмани територии, като по този начин се образува държавата Пакистан. Денят отбелязва независимостта на страната от Британското управление и раждането на нова, независима нация. Денят е национален празник в страната и навсякъде се поставя националното знаме и има множество чествания. Най-главното събитие за деня се провежда в Делхи, столицата на Индия, където Премиерът вдига националния флаг на страната в Червената Крепост (Red Fort), представляващ комплекс, датиращ от 17 век, построен от монголския император Шах Джахан, и последвано от обръщение по националната телевизия към нацията, произнесено от крепостните стени.

In his speech, he highlights the achievements of his government during the past year, raises important issues and gives a call for further development. The Prime Minister also pays his tribute to leaders of the freedom struggle.

On 3 June 1947, Viscount Lord Mountbatten of Burma, the last British Governor-General of India, announced the partitioning of the British Indian Empire into India and Pakistan, under the provisions of the Indian Independence Act 1947. At the stroke of midnight, on 14 August 1947, India became an independent nation. This was preceded by Pandit Jawaharlal Nehru's famous speech titled Tryst with Destiny.

“At the stroke of the midnight hour, when the world sleeps, India will awake to life and freedom. A moment comes, which comes but rarely in history, when we step out from the old to the new, when an age ends, and when the soul of a nation, long suppressed, finds utterance..... We end today a period of ill fortune, and India discovers herself again.“

Rumali Roti - http://en.wikipedia.org/wiki/Rumali_Roti
Paniyaram - http://www.youtube.com/watch?v=GTcYedGDMbI

ЧЕТВЪРТЪК 12/08.

ЧЕТВЪРТЪК. Вечерята снощи беше чудесна. Имах чувството, че ми е готвил Шрини. Много любезни, много отворени хора, гостоприемни. Имаше толкова много храна – рибно предястие, бинди бааджи, ориз на пара със зеленчуци, пилешко къри, дал, паниир къри и много доса. Досата е нещо друго, за което мога да говоря с часове. Досата е палачинка, приличаща на катма, но много тънка, на места дори прозрачна, приготвена от ориз и черна леща. Типична храна на южно-индийската кухня, консумира се за закуска или вечеря и е много богата на въглехидрати и протеини.

Опитвам се да реша, коя снимка да принтирам на канава за подарък на Чандра, по случай сватбата му и не мога. Забелязах, че в едно нещо индийците не са никак добри, а то е да вземат самостоятелни решения. Ти ги питаш нещо, а те с нищо не ти помагат. Клатят глава по техния традиционен начин и казват „Хаа, всичките са хубави, която ти си решиш.” Накрая се спрях на тази с гербера и капката, която така или иначе е една от най-добрите ми снимки. Същата тази снимка, се случи така, че я продадох тук в Индия на дигитална агенция още преди няколко месеца. Миналия ден открих, посредством агента, на който я продадох, че в момента снимката се продава на сателитния пакет на компанията AirTel. Ето и една много некачествена снимка на самата кутия, снимана от агента ми Сайед Усман.



Ходихме на вечеря у един от колегите ни, Абилаш. Натоварихме се в колата, която беше предоставена на наше разположение от компанията. Предварително бях купила 1 кг. сладки, включващ джалеби, гулаб джамун, ладду, както и един огромен букет от големи и пъстри гладиоли. (За справка, 1 гладиол струва 9 рупии = 0.29 лв. И това е без пазаренето, за което мога да напиша отделна книга!)

Аби е от Керала, който е щат в Индия, разположен в най-югозападната част на страната и граничещ с Карнатака където се намираме в момента. Площта му е близо 38 863 км², a населението 31 838 619 души. Керала е сред най-развитите в стопанско и инфраструктурно отношение щати на Индия. Икономиката му се базира на силно развития туризъм и специфичното земеделие. Всеки казва, че Керала е едно от най-красивите кътчета на Индия и с удоволствие бих отишла да го видя, но може би не и този път.

В близост до блока на Аби имаше джамия и понеже преди няколко дни започна мюсюлманския рамазан в нагорещения въздух се носеше пеенето на имама, идващо от високоговорителите и огласящо целия квартал. За тези, които не са запознати рамазан е деветият месец по ислямския календар (хиджра). Според петте стълба в исляма, по време на свещения месец Рамазан правоверните мюсюлмани спазват пост през светлата част на денонощието. Разрешено е на мюсюлманите да ядат, след като "белият нит едва се отличава от черния", като спазват умереност в храненето. От поста се освобождават болните, децата, бременните жени и жените във време на менструация, а също така и военните по време на поход. Освободени са и всички останали, които по една или друга причина не могат да го спазват (поради пътуване или друго), но с уговорката при първа възможност да го компенсират с друго постене. След постите по време на Рамазан следва празникът Шекер байрам.

Вратите на терасите и входната врата на апаратамента бяха отворени, а вместо лампи в средата на всеки таван се въртяха вентилатори с перки. Малко гущерче се беше залепило близо до лампата на стената. Беше към 8:30 вечерта и нощта бавно се разстилаще, небето бе обгърнато от рехави облаци, а луната почти пълна допълваше като пикантна подправка цялата тази екзотична атмосфера. Изведнъж всичко това ме обгърна и ме завладя, почувствах се като в приказка на Шехерезада. До този миг не го бях усетила така реално и обсебващо, чуждоземно, топло и толкова реално, че все едно вземах участие във филм за Близкия изток!

Вечерята разбира се, беше невероятна. От предварително приготвена смес (накиснат ориз, урид дал и семена на сминдух) Кавида (съпругата на Аби) започна да приготвя паниярам (Paniyaram) - толкова вкусни, че им загубих броя по едно време. Обещаха ми да ми набавят съда, в който се приготвят топчетата. Имаше гоби (ама разбира се ;)), дал, пиле, няколко вида зеленчуково къри, както и идли и паратха.



Паратата е другата магия на Индия. Досущ прилича на вид и вкус на нашенска баничка само дето няма сирене вътре. Изключително вкусна когато е топла и доста калорична, разбира се. С Пламен бяхме решили да не му мислим за калориите докато сме в Индия, защото това би било равностойно да си развалим доста пътуването, както и съпровождащото го въодушевено настроение. (Ха-ха!)

Ето снимка и на паниярам:


Поприказвахме си след вечеря. Токът спира само около 3 пъти, като единия път не успяха да пуснат генератора и се наложи да ползваме една специална халогенна лампа, която придаде на цялата обстановка още по-задушевна атмосфера. Истината е, че независимо от липсата на стерилната чистота, спирането на тока и другите неща, които ни лишаваха от нещата, с които на практика бяхме свикнали, се чувствах перфекто. Като в мой си измислен рай - Индия такава, каквато винаги съм си я представяла и мечтала да видя. Сред приятели и хора, които дават всичко от себе си, за да те накарат да се почувстваш добре дошъл и като у дома си. Чувство, до което така и не успях да се доближа никъде за последните 6 години. Но, както и да е, това е друга тема.

Рамеш ни чакаше пред кооперацията, готов да ни откара обратно в хотела. Какво ли не направихме, за да го накараме да се качи с нас на вечеря, не и не! Не било редно, бил на работа, с униформата и точка. По едно време вече се отказах да го водя този спор, защото се улових че го правя за четвърти път и то без никаква надежда за положителен резултат.

СРЯДА 11/08.

Пламен не успя да спи цяла нощ, поради болки в корема и разстройство. Усетих го на няколко пъти как става и ходи до банята. Poor little sausage! Дано с прилична доза Имодиум да се оправи скоро. При никакъв друг случай не бих го написала, но за Индия това е толкова нормално, че шанса да не ти се случи е минимален. Самите индийци казват, че просто свикват на това и след време го приемат за нещо нормално. За мен причината бе, че може би някоя от лимонадите, който обичаме да пием на обяд в ресторанта беше приготвена с чешмяна вода.

В офиса рано-рано се появи Фани, който тъкмо се беше прибрал от пътуване до Хайдърбад. Все още много благодарен за книгата, отвори раницата си и започна да вади едни подаръци ☺ Сладки, два комплекта перлени гердани с обеци. И тук веднага си спомних телефонния разговор, който проведох с Вивиан преди да тръгна. Тя каза „за всяко нещо, което им подариш, те ще ти се отблагодарят десетократно”. Права беше.

Токът в офиса спира по 5-6 пъти на ден. Добре, че има генератор, който може да захрани цялата сграда с електричесто за цели 4 часа. Понякога има по няколко токови удара за минута и осветлението започва да мига като в диско клуб, а UPS-а издава почти монотонен звук ☺

Всеки колега си има личен Боливуд ринг тон на телефона и музиката се чува постоянно от всякъде. Казват, че цените на разговорите вече са доста поносими и почти всеки има мобилен телефон. Дори някои от просяците по улиците!

Всеки ден обядваме в различен ресторант. Днес ходихме на вегетариански, в който имаше много видове ястия, доста от които от северна Индия. Аз лично смятам, че тук има някаква магия в карфиола и всеки път не пропускам да си поръчам карфиол. Досега съм опитала може би към 10 вида приготвен по различен начин. Гоби, както го наричат тук, варира от гозби със сос до паниран с различни подправки, та дори и печен на шиш в тандур.

Тандура представлява цилиндрична глинена пещ, използвана за готвене и печене. Тандурът се използва за готвене в Индия, Турция, Иран, Армения,Пакистан, Афганистан, в Закавказието, на Балканите, в Близкия Изток, Централна Азия, както и в Бирма и Бангладеш.

Традиционно топлината в тандура e генериранa от дървени въглища или дърва, които се палят в самата фурна и излагащи храната директно на огъня, излъчваната топлина и горещия въздух, получавайки конвекцията необходима за готвене. Температурата в тандура може да достигне до 480° С (900° F) и е нормално за тандури фурните да продължат да горят дълги периоди и да поддържат висока температура на готвене. Дизайнът е нещо като преходна форма на импровизирана печка, направена от глина и хоризонтална зидана печка, тип фурна. Тандура се използва за готвене на пиле, пилешка тика и различни видове хляб като тандури роти и наан, а както и на незабравимия за мен тандури гоби (карфиол).

Не мога да пропусна да отбележа колко е вкусен тук наан-а . На мен лично ми прилича на баница печена в пещ, разбира се без сиренето, и въпреки това толкова вкуснен, че мога само това да ям... Добре де, както и карфиола им ;))

Довечера планираме да се видим със сестрата на Шрини. Тя се казва Кришнаприя и ми е малко трудно да намеря кратък еквивалент на името, което да не й звучи прекалено странно. Шри я нарича КейПи. Зет му се казва Рамачандра Ватури, а майка му (която както е прието в Индия да бъде наричана от останалите членове на семейството „леля” (auntie) се казва Суджата Ватури. Според Швета, те живеят много близо до офиса, на около 5 км. (Нещо нормално за Бангалор, който е около 6.5 милиона души), но за всеки случай се обадих на шофьора ни, който ще ни чака пред офиса към 18:15 ч. Взели сме подаръци, шоколад, както и няколко книги, които Шринивас изпраща по нас за сестра си.

НЕДЕЛЯ 08/08.

НЕДЕЛЯ: В неделя станахме много рано, защото бяхме планирали пътуване до Майсор. Искахме максимално, ако може да избегнем трафика, защото пътуването се очакваше да бъде около 3 часа, а за да излезем на пътя за Майсор трябваше да пресечем града по цялата му дължина. Първото нещо, което неимоверно се набива на очи извън града са полетата с кокосови палми. През целия ми престой в Индия това беше едно от най-изключителните и забележителни неща, които видях за пръв път през живота си. Величествени и огромни, такива каквито дори не съм си и представяла, че ще бъдат – красиви! Разбира се по пътя се отбихме, за да пием вода от пресен кокосов орех, което е много популярно в Индия. На практика това е най-сигурната и здравословна напитка на пътя без опасност от замърсяване или заразяване, защото кокосът е естествено запечатан плод и също така е източник на естествено безмаслена и високо енергийна напитка. Не ми се стори изключително приятна на вкус, но реших да се доверя на така окуражаващите ме Чаднра и Рамеш и дори опитах вътрешността, която е в много малки количества и прилича на желе.



Денят беше наситен с разнообразни и колоритни преживявания. По пътя се редуваха полета със захарна тръстика, бананови плантации и кокосови палми. Няма да забравя как един човек се беше свил на тревата между бетонните блокчета по средата на пътя и спеше непробудно въпреки целия трафик и клаксоните на профучаващите коли. Обядът в скъпия ресторант наречен „Сондеш – принцът“, пазаренето в магазина за шаловете от естествена коприна, среброто, с което Майсор е доста прочут. Храмовете и маймуните, които са навсякъде наред с кравите и телетата, мърсотията и босите хора.



Посетихме храма Чамундешвари (Chamundeshwari), който се намира на хълма Чамунди, на около 13 км от двореца в гр. Майсор. Храмът е построен и кръстен Chamundeshwari или Дурга (Durga), която се проявява като жестоката форма на Шакти (http://bg.wikipedia.org/wiki/Шакти) от местните махараджи. Храмът е построен като стъпаловидна седем етажна кула 'Gopura', декорирана със сложни и заплетени резби. Твърди се, че изображението на богинята е наравено от чисто злато, вратите на храма - от сребро, а храмът датира от 12 век.

Никога няма да забравя седналата по турски бременна маймуна пред храма, държаща и хрупаща като човек кочан варена царевица (може би, защото това е една от миризмите на които не мога да устоя, а ми беше строго забранено да купувам храна от пътя под каквато и да е форма!), както и гирляндите с цветя, с които беше окичен храмът навсякъде.

Разбира се, за да влезеш в хиндуистки храм трябва да се събуеш бос и да преминеш с цялото шествие от хора през каменния под на храма, по който тече тук-там вода със съмнителен произход. Разбира се, и моето любопитство надделя и с Чандра се вляхме в шествието от мъже, жени и деца, които носеха подноси с кокосови орехи и цветя. Той ми обясни, че това са приноси за храма, както и парите, които всички оставяха - било то на подноса на свещеника (които са за него лично) или в специални метални контейнери (които пък според Чандра, отиваха директно за богинята) (Тук се смея).

На излизане всеки си поставя между очите точка като си взема малко шафран от едно специално място в средата на храма (простете невежеството ми, не съм много запозната с религията) и се запътва да си получи обратно обувките, оставени в специалната гардеробна секция.

Също така, посетихме един друг храм в недалечна близост, който представляваше една масивна статуя на бик изработена от черен гранит и окичена цялата с гирлянди от цветя. Естествено уличните продавачи се опитваха да окуражат всеки платежоспособно изглеждащ чужденец да си купи сок от прясно изцедена захарна тръстика, който ние разбира се пропуснахме. Също имаше много деца облечени като Хануман, които бяха така доброжелателно настроени да се снимаме с тях, разбира се срещу скромната сума от няколко рупии.

За тези, които се чудят кой е Хануман ето какво намерих:
Класически пример за това от индийската митология е Хануман, кралят на маймуните от епоса Рамаяна. Героите винаги са много горди със своите постижения. Хануман е бил непобедим войн, но той не е бил горд от своята сила. Принцеса Сита е била отвлечена от демона Равана и е трябвало да бъде спасена от остров Ланка. Имало разговор на брега на морето кой би могъл да прекоси океана. Една маймуна казала: "В моите млади години можех, но сега съм твърде стара." Какво представлява това качество? - гордост в миналото. Друга маймуна казала: "Аз мога да прекося, но не съм сигурна, че ще мога да се върна обратно." Какво е представено тук? - недоверие в силите, неувереност. Друг казал: "Аз ще пресека половината океан, но по средата ще падна.” Какво е отразено тук? - комплекс за малоценност. Само Хануман стоял тихо и пасивно. Джанвант, старата маймуна, го попитала: "Защо стоиш така тихо? От всички нас само ти можеш да прекосиш океана и да се върнеш. Ти не познаваш ли силите си? Ставай и тръгвай." Мек като морската пяна и по-нисък и от тревата, Хануман тогава станал, направил опит и успял. Това е невиността, в комбинация с мъдрост и способността да отдадеш цялото си доверие, което е равно на вяра.

От тук следва и старата приказка, че вярата може да повдигне планина. Вярата се създава чрез осъзнаване на нашите сили, правилното преценяване, без минуси и плюсове. Вие сте способни да запазите и поддържате хармонията. Поддържането на тази хармония е описано в Бхагават Гита като samatvam yoga ucchate – пълнота, хармония в цялостта. Това е целта, която можете да преследвате като духовни аспиранти. Това би трябвало да е вашата санкалпа. Да култивирате и развиете не само вяра, но и доверие; не само доверие, но и сила; не само сила, но и мъдрост; не само мъдрост, но и разбиране; не само разбиране, но и осъзнаване – способността да виждаме.

Това е пълният кръг, пълният процес на йога.

Двореца в Майсор се затваря привечер и не успяхме да го разгледаме отвътре, но стигнахме тъкмо на време за залеза и осветяването му с хиляди светлини и лампи, които го правят една от най-големите атракции в Карнатака. Слоновете в градините бяха, за съжаление, единствените, които успяхме да видим за целия си престой в Индия. Тръгнахме си точно навреме, когато започнах да осъзнавам, че времето на действие на препарата за комари вече свършва и започвам да чувам типичното свистене на малките насекоми покрай ушите си. Всички ме уверяваха, че маларията не е много разпространена и че случаите са около 2 на 10. Ха-ха...


Като в сън си спомням пътуването на обратно към Бангалор, ресторанта Саут Индис, който е вегетариански доса ресторант, рава досата и кърито от къри листа и тамаринд. Умората и безпаметното и щастливо заспиване...

СЪБОТА 07/08.

СЪБОТА. Станахме в 12 ч. на обяд, след един безпаметен сън и готови за разходка из града. Разбира се преди това беше предвиден обяд. Ресторантът се казваше Nandhini (аз лично останах с впечатлението, че всеки втори ресторант тук се казва така) и се наложи да почакаме за места, защото опашката беше доста дълга. Сложиха ни в списъка и казаха, че ще се наложи да почакаме около 10 мин. Въпреки това, Чандра продължи да виси и постоянно да пита за места. Стори ми се странно, но той впоследствие ни обясни, че ако продължиш да питаш и настояваш те преместват по-нагоре в списъка. Разбира се, така и стана. След не повече от 5-7 минутно чакане ни намериха маса и се настанихме. Хигиената беше под всякаква критика, храната се разливаше по пода от бързащите сервитьори, но имах някакво вътрешно чувство, че ще бъде много вкусно. Сервираха ни на тава, покрита с бананов лист, което тук се счита за специално отношение. Впоследствие прочетох, че в южно-индийската кухня храната обикновено се сервира на бананови листа. Банановите листа, въпреки че често биват изхвърляни, съдържат големи количества полифеноли, включително EGCG и подобно на зеления чай са много полезни за човешкия организъм антиоксиданти. Тук също смятат, че листото придава по-добър вкус на храната. Ето как изглеждаше нашия обяд, който се състоеше от пилешко бирияни, хляб наан (приличащ на пърленка, приготвена в тандур), гоби (карфиол), пилешко къри, няколко вида дал (леща), зеленчуково къри, раита (разредено кисело мляко, с нарязан на ситно лук, домат, и кориандър) и много ориз.



Почти всеки ресторант си има 1-2 момчета, които минават по масите и сервират варен ориз на пара от една огромна купа, която носят под мишница. Неограничено количество ориз. Бял, пухкав и вкусен.

Преди вечеря ходихме на кино, а след това вечеряхме на 13 етаж на един от хотелите в центъра, който ни откри доста внушителна гледка. Незабравимо преживяване са обувките по улицата, които струват по 100 рупии (£1.34), както и колоритната гледка от много мъже и жени по улиците, доста от които със съмнителни професии. ☺

ПЕТЪК 06/08.

ДЕН ПЪРВИ. ПЕТЪК. Успяхме да поспим около 2 часа в хотела, който компанията, в която работим с Пламен беше наела за нас - SuCasa Corporate Apartments. Две двойни спални, всяка с отделна баня и тоалетна, хол с мини кухня, оборудвана с микровълнова печка и хладилник, котлон и тостер. Качеството е спорно, чистотата още повече, но поне чаршафите бяха изключително чисти и в момента, в който легнахме, забравихме за всичко останало.

Мобилния ми телефон иззвъня няколко минути след като бяхме легнали (или поне аз останах с това чувство ☺). Взех си студен душ и се запътихме към офиса. Впоследствие разбрах, че топлата вода се пуска със специално копче, до това за осветлението, ама в началото кой да обърне внимание.

ОФИСА. Решихме, както ни посъветва Джон Юинг, нашия мениджър, да не ползваме Рамеш всеки ден. Проблема с него, както обясни Джон, беше в това, че той работи за компания, която го кара да работи по над 12 часа на ден. Млад мъж с младо семейство, две деца и нула време за тях. Затова решихме, че така и така беше станал в 2 ч. през нощта, за да ни посрещне, ще го освободим за целия ден в петък и събота, а ще се уговорим с него за неделя, тъй като бяхме решили да посетим Майсор и намиращия се дворец там. Поради тази причина първия ден, а както впоследствие решихме и всеки следващ, ходихме пеш до офиса. Офиса ни се намира точно на 10-15 мин. разходка от хотела. Как да го опиша... значи излизаш от хотела, където по протежението на целия път се простира една огромна конструкция на бъдещото наземно метро, бетонни колони, между които се врат всякакъв вид превозни средства и във всички посоки.



Огромно впечатление прави прахта и мърсотията. На практика всички тротоари са засипани с прах и всякакъв друг вид отпадъчен материал, било то от строеж или обикновен боклук. На около 20 метра топлината те обгъща и завладява отвсякъде. Усещаш как барички вода започват да се стичат от врата по посока на гърба и след не повече от 5 мин си почти мокър с изключение на краката, които са вече черни от прахоляка по земята. Аз лично си бях взела 2 чифта сандали и един чифт нови Converse - тип обувка, но които така и не се реших да обуя. Т.е. добре, че имах джапанките под ръка!

Естествено не успяхме да открием офиса от първия път и се наложи да звъннем на Сийма, която прати Кишор и Чандракант да ни пресрещнат. Дойдоха тъкмо на време, щото се бяхме замотали вече по улицата и се чудехме какво да правим. ☺

Офиса е разположен на два етажа. Всички скочиха на крака да ни посрещнат. Това е толкова характерно за индийците. Приветливи, усмихнати и много гостоприемни, независимо от случая. Запознах се с много хора на повечето, от които не запомних имената, разбира се. Визуално разпознах Фани Кумар, защото предварително си бяхме разменили по няколко туита свързани с фотография. Бях му взела една от книгите си за подарък, защото усещах жаждата му да се учи. Кишор Рават играе ролята на шеф на офиса. Сийма (мениджър човешки ресурси), която вече беше успяла да ни покани на парти, по случай първия рожден ден на дъщеричката си. Лиджо, който щеше да замества Тревър, момчето от съпорта, който напусна преди няколко седмици. Целия екип на Пламен: Абилаш, Чандра, Киран и Раджеш.

Направи ми впечатление, че всеки етаж си има пазач на входа, който също така е отговорен за отварянето и затварянето на вратата, както и една жена, която седеше на външните стълби през времето, през което не чистеше и търкаше навсякъде из офиса. Всеки път, когато някой влизаше в тоалетната, тя скачаше след него и започваше да проверява – дали има достатъчно тоалетна хартия (нещо необичайно за тоалетните в Индия), сапун и като цяло дали е чисто. Също така един човек, който беше нещо като офис момче за всичко. Наливаше на всеки бутилките с минерална вода от машината и ги оставяше по бюрата им. Ходеше където го пратят и доставяше всичко, което му се поръча. Йерархията в обществото тук е много ясно разграничена и всеки си знае мястото и има определени задължения. В началото ми ставаше много неудобно, когато се обръщат към мен с: „Ма’ам” или момчето, което отваря вратата на ресторанта да ми козирува. Не съм свикнала никой да ми мие чашата за чай или обира остатъците от закуската. И въпреки всичко това, е строго препоръчително да не възразяваш, защото ако те видят да си чистиш сам най-вероятно човека отговорен за това ще бъде уволнен. Така че, моят избор беше пределно и ясно очертан още в началото. Някой беше казал, че за да се насладиш на Индия изцяло, трябва да й се отдадеш напълно, без много разсъждения и възражения. Да се опиташ да спреш постоянните сравнения и да се пуснеш по течението. Мисля, че за няколко дни прекарани тук, вече съм успяла поне на половина да го постигна. Може би все още ме дразнят огромните нафталинови топчета във всяка мивка, лошата хигиена, както и мърсотията и прахта по улиците, но това е част от истинската Индия, която я формира такава каквато е - колоритна, шумна, пренаселена. Бедна, а в същото време страшно богата на култура, традиции, семейни отношения и дълбоки взаимоотношения между хората. Въпреки всичкия шум и навалица, мърсотия и прахоляк, прекаленото много хора, постоянното свирене на колите по улицата, от много години насам не съм се чувствала така вътрешно спокойна и в мир със себе си.

Прибрахме се в хотела след вечеря, взехме си по един бърз душ (тук ако не се къпеш поне два пъти на ден не се чувстваш човек!) и се запътихме навън за вечеря. По пътя се отбихме да разгледаме внушителната статуя на Шива в храма Шив Мандир в Бангалор. Беше вечер и всичко изглеждаше още по-внушително. Трябваше да пуснем по една паричка във 108 медни съда и да произнесем името на Шива по различен начин. Минавахме през тесни тунелчета, изпълнение с миризмата на свещи, за да успеем най-накрая да се доберем пред най-значимата част от храма, а именно - статуята на Лорд Шива. Висока 65 фута (приблизително около 19.81 м.), статуята представлява Бог Шива, който е седнал в поза падмашан (т.н. лотус). Това е най-високата статуя на бога в цяла Индия. Изкуственото изображение на планина зад статуята е изградено така, че да символизира връх Кайлаш. Кайлаш (на санскрит: Кайлаша парвата) е връх с надморска височина 6638 м в планините Гангдисе, които съставляват част от веригата на Хималаите в Тибет, източник на едни от най-дългите реки на Азия: Инд, Брахмапутра, Сутледж и Карнали и се счита за свещено място от четири религии: индуизма, будизма, джайнизма и местната тибетска религия бон. В индуизма се вярва, че Кайлаш е жилището на бог Шива. До момента никой не се е опитвал да се изкачи на Кайлаш в почит към индуистките и будистките вярвания. По планината зад Шива в преплетени ивици тече река Ганг, а той изглежда величествен и могъщ, особено когато е осветен вечер и дава на посетителите много ясна представа за баснословната легенда, която е свързана с митологията на индусите.

Ресторантът! се казваше Тандур Индия и там за пръв път в живота си успях да отдам пълна чест и почит на карфиола като зеленчук. Маринован със сметана с масала и печен на шиш във глинената печка.

Всичко започваше да се размазва пред очите ни от умора. Имахме само 2 часа почивка за последните 30 часа и затова решихме да се приберем в хотела и да се наспим.

ПРИСТИГАНЕТО.

Прощавай, сбогом, мила родино,
ази отивам в страна далечна...
Алеко Константинов


Кацнахме на Бангалор Интернашънал Еърпорт в 4:40 ч. сутринта местно време. Първото нещо, което ми направи впечатление е топлината, която плавно те обгръща и миризмата, която се носи навсякъде из въздуха. Много страннен мирис на прах, лепкава влага, нафталин и много хора, смесено с прилична доза жега. Тук е топло през цялото време на денонощието, без значение ден или нощ е. Температурата се върти средно между 22 до 28 градуса през мусонния период, който се падаше точно по време на нашия престой.

Шофьорът ни - Рамеш, ни чакаше пред входа на летището. Познах го веднага, въпреки че не го бях виждала никога до този момент. Усмихнат и приветлив, много чист и добре облечен, грабна куфарите от ръцете ни и ни поведе към колата. Започваше да се развиделява и небето ставаше все по светло. С излизането от летището се вляхме в прословутия „трафик на Бангалор”. Пътят, който се очакваше да бъде към един час (разстоянието от летището до града е към 40 км.) се разстилаше пред нас под формата на двоен път, нещо много подобно на българските магистрали с по две ленти в двете посоки на движение, разделени с ниски бетонни блокове. Трафика на практика представлява следното: в двете ленти за коли, в които се движат средно между 3 и 5 колони от превозни средства от всякакъв вид – коли, мотопеди (виждала съм до 4 души возещи се на един мотопед, като само водача има каска на главата си), мотоциклети, камиони, ванове, авто-рикши, велосипеди и тук-там пешеходци. Изпреварването става от всички страни във всички посоки. На няколко пъти, въпреки че двупосочните ленти бяха разделени с ниски бетонни прегради, имаше по 1 или два мотоциклета, движещи се в обратната посока и намиращи се най-вдясно, което се предполага, че би трябвало да е лентата с най-бързо движешите се. Движението е от ляво, същото като във Великобритания. На всеки 1-2 км имаше легнали полицаи (които правеха впечатление особено поради факта, че се намирахме на магистрален път, както и пресичащите хора от всички страни във всички посоки по едно и също време. Не бива да се забравя за клаксоните и свирките. Това е основния предупредителен метод тук. Звукът им се забива като пирон и превзема бавно шума и бученето в главата ти останали след 10-часовия полет. Тук всеки бибитка и свири на всеки, в противен случей вероятността някой да ти налети отгоре е 100% сигурна. Това се отнася също така за всякакви видове превозни средства - от малки мотобайкове до големи зилове, цистерни с вода, автобуси и камиони. Останалото според мен, трябва просто да се види...