СРЯДА 18/08.

СРЯДА. Последният ни ден в Индия. Багажът вече е стегнат, куфарите пълни със спомени и подаръци. Сърцето раздвоено, половината, натежало от мъка за Мария, другата половина - унила заради факта, че трябва да си тръгна от тази колоритна и наситена с разнообразие страна, от щастието и спокойстието, което не бях изпитвала от много време насам. И неизменният въпрос в главата ми - дали отново ще видя кокосовите палми и полетата със захарна тръстика, мръсните храмове, пред които бременни маймуни си хапват царевица на кочан или дебилните крави и телета, за които забързания ритъм на града няма никакво значение. Свиренето на клаксоните и задръстванията, босите хора по улицата, препасаните през кръста само с една бяла кърпа мъже, перящите жени на тротоара пред строежите, където многожество бездомни семейства успяват да си намерят временен подслон. Мърсотията и скъпите коли и джипове, огромните билбордове и светещите реклами. Скъпите и луксозни магазини намиращи се в съседство с изключително бедни дюкянчета, от които носещата се миризма те удря изневиделица и те кара да забързаш крачка. Безбройните сергии отрупани с цветя и невероятния аромат идващ от жасминовите гирлянди. Навалицата по улиците и напук на всичко това усещането, че времето около мен е спряло и тече в друг ритъм.